Изабел Уерѝ представи наградения си роман "Мерилин обезкостена"

Пленена от читателското внимание си тръгна носителката на наградата на ЕС за литература Изабел Уери. Белгийската писателка, актриса и певица взе участие в представянето на българското издание на романа си "Мерилин обезкостена" (изд. "Персей"). Той е включен в поредицата "Новите литературни гласове и творческото наследство на творческа Европа", получил подкрепата на програма "Творческа Европа". Писателката пристигна със съдействието на Валонския регион/ Брюксел. Участва в тв и радио предавания, даде интервюта за медиите.
На специалното представяне на наградения й роман в Чешкия център в София (съорганизатор на събитието) Изабел Уери прочете откъс от книгата си и дълго и непринудено разговаря с читателите, препълнили залата. Разказа за кредото си като човек и творец, вдъхновено от Брехт, за свободата, любовта и щастието, които движат живота. Книгата й е провокация към традиционните ни разбирания за литературата и чертае нови пътища за развитие на прозата - предупреди издателят Пламен Тотев, а преводачът Румен Руменов разказа за няколкомесечната си работа по превода на романа. "Това е текст, с какъвто не се бях сблъсквал досега" - сподели той. Изабел Уери експериментира с езика и показва артистично пренебрежение към пунктуацията. Поели провокацията, гостите на премиерата оформиха дълга опашка за автографи върху българското издание на книгата.

За какво се разказва в книгата?

Най-монументалната творба на Хейденстам е епичният роман в два тома „Дървото на Фолкунгите“, който го издига до едно от големите имена на шведската литература. Тук ясно личи афинитетът на писателя към романтизираното предаване на минали времена и техните герои, в противовес с актуалните по времето му реализъм и натурализъм в литературата, срещу които той отривисто се бунтува.
Двата тома на романа носят заглавията „Фолке Филбютер“ (1905) и „Наследството на Биелбу“ (1907). Те преплитат фактология и легенди в увлекателен разказ за ключови моменти от средновековната шведска история и водещи фигури от управлението на кралството, а също и за техните връзки със съседна Дания. Авторът планира да напише и трета книга – „Пиршеството в Нюшопинг“, посветена на значим исторически конфликт от декември 1317 г. между шведския крал Биргер Магнусон и неговите братя, херцозите Валдемар и Ерик, но така и не осъществява своя замисъл. В историята на кралство Швеция т. нар. епоха на Фолкунгите обхваща периода 1250-1389 г., но този род, дал славни личности на шведския престол, води началото си от едно много по-сурово и приказно време.

Според преданията, Фолке Филбютер е родоначалник на рода Биелбу, известен още като рода на Фолкунгите. Той имал трима синове: Ингевалд, Ингемунд и Халстен, точно както и Хейденстам пише в своя първи роман. Досега не са открити исторически източници от съвремието на Фолке Филбютер, които да потвърждават, че е живяла такава личност. Името му се среща за първи път в текст от 1616 г. на шведския историк Йоханес Месениус, който е черпил информация от препис на по-стар документ, правен през XV век и твърдящ, че както Биргер ярл (шведски държавник и основател на Стокхолм), така и група негови политически противници са били потомци на мъж с името Фолке. Биргер ярл, вече безспорна историческа фигура, играе водеща роля в „Наследството на Биелбу“. Дей­ствителният прототип на героя живее в периода 1210-1266 г. и има големи заслуги за консолидирането на шведското кралство, което в ранната си история се състои от отделни и твърде разединени провинции, както личи и от описанието на Хейденстам. В съществената си част сюжетът на творбата е съсредоточен върху конфликта между синовете на владетеля (ярла), Валдемар и Магнус, които се възкачват на престола последователно: Валдемар управлява в периода 1250-1275 г., а Магнус – в периода 1275-1290 г.
Двата тома на романа са доста различни по своя сюжет, макар стилът на автора да остава последователен. Това навярно се дължи на недостига на исторически факти от епохата на първата творба и наличието на значително повече достоверни сведения за събитията от втората. „Фолке Филбютер“ може да се чете и като приказка, и като изпълнен с напрежение и емоции исторически роман. Тази иначе художествена творба дава подробна информация за вярванията и порядките на някогашното езическо население в шведските провинции, за викингските походи и причините за тях, за бита на отрудения народ и подялбата на земите, но също и за разпределението на влиянието между обикновените хора и конфликтите им с властта. Тя отразява и един важен период от шведската история, а именно покръстването, което не става за една нощ и старите скандинавски богове успяват за дълго време да устоят на неизбежното настъпление на новата, християнска вяра.
Два елемента изпъкват особено силно в богатия разказ на Хейденстам: схващанията на някогашните скандинавци за света и силите, които го управляват – свят, населен от могъщи богове и лукави фолклорни създания, и живото описание на подвизите на викингите, в случая на варягите, които са служели като телохранители на самия византийски император.
Споменатият по-горе шведски литературен историк Оскар Левертин сравнява „Фолке Филбютер“ със староисландските саги на Снори Стурлусон – впрочем също личност, спомената от Хейденстам в „Наследството на Биелбу“. Точно както и Снори (1179-1241) – едно от ключовите имена на староскандинавската литература и автор на редица саги за норвежките крале, съхранил за бъдещите поколения и безценна информация за староскандинавската митология и поезията на скалдовете (майстори на поетическото изкуство), неговият колега от по-ново време пише „най-старата от всички изцяло шведски саги“ (по думите на Левертин), разказвайки на своите съвременници от началото на ХХ век за едно отколешно и забравено минало.
Отново Левертин определя Фолке Филбютер като нов национален тип герой в шведската литература, като „първопричината и началото на Швеция“. На такъв протагонист подхожда легендарната аура, дала възможност на автора въпреки липсата на факти относно неговия живот да изгради образ олицетворение на изконния швед, белязан от трудностите на живота и надарен с упорството и силата на духа, които са били необходими за оцеляването в онези времена и условия.
История и легенда се смесват и в разказа за семейството на Фолке – според Хейденстам, той си взема за жена дъщерята на джуджето Йоргриме. Тук трябва да се вметне, че според староскандинавската митология джуджетата са първите създания, направени от плътта на великана Юмир. Боговете им даряват човешки облик и разум, но те предпочитат да живеят дълбоко под земята или в скалите. Обикновено са сръчни майстори и ковачи – нещо, което и Хейденстам засяга в своя роман. Една разлика с нашите традиционни представи за джуджетата е, че тези в скандинавската митология не са дребни на ръст, а са описвани досущ като хората. По правило имат и магически способности, а изработените от тях предмети нерядко притежават вълшебни свойства. В настоящата книга джуджетата могат и да изпадат в транс, и да правят заклинания – умения, каквито са приписвани и на лапландците с техните шамани, изконните обитатели на шведската територия, изтласкани далече на север от постепенно настъпващите заселници от юг. Поради своите свръхестествени способности, свързвани със силите на хаоса, лапландците, наричани на шведски още саами или фини, често са отъждествявани и с джуджетата, и с великаните в приказките и митовете. При все че лапландците са схващани като по-нисша раса и това личи и в романа, потомците на Фолке носят във вените си кръвта на двата най-стари етноса от шведските земи, както посочва Левертин, а Хейденстам в самия край на романа си не пропуска да отбележи, че жената на Фолке също има знатен произход сред джуджетата. С това сякаш легитимира поколенията потомци на Фолке Филбютер, които ще се издигнат до най-високите постове в държавната йерархия.
Докато „Фолке Филбютер“ е творба, описвана като отлична и убедителна хроника на една отминала епоха, „Наследството на Биелбу“ пренася читателя във време, за което не липсват исторически източници, и затвърждава позицията на Хейденстам сред майсторите на историческия роман в Швеция. Макар и издадени скоро един след друг, двата тома отразяват два отдалечени периода в развитието на Швеция като държава.
Във „Фолке Филбютер“ срещаме първите двама крале от епохата на Фолкунгите – Валдемар и Магнус – и четем за действително състоялите се битки при Херевадсбру и Хува, но също – и даже в по-голяма степен – и за любовните увлечения на Валдемар, за брака му с датската принцеса София и за връзката му с нейната сестра Юта, също исторически фигури.
На фона на живия и плътен сюжет, който по нищо не отстъпва на този в предходния роман, въпреки че е по-достоверен и основан на факти, по-наблюдателният читател може да долови някои важни сведения за развитието на шведската държавност.
Епохата на Фолкунгите е времето, когато се затвърждава обществената промяна, започнала още от предходния период в шведската история. И Биргер ярл, и синът му Магнус поставят на първо място законите като главна задача на кралската институция. В далечното минало Швеция все още не разполага с единен закон, който да важи за цялото кралство – с такъв се сдобива едва през 1350 г., но тъкмо тези двама владетели затвърждават законодателната роля на краля в тогавашните областни закони, а също и правото на краля да санкционира неспазващите закона. Новосъздаденият шведски правов ред е въведен и на територията на днешна Финландия, която шведите по същото време постепенно присъединяват към своето кралство.
Не само главните герои в романа, но и образите около тях са базирани на действителни исторически личности и носят техните имена. Отношенията между двамата братя също са отразени в съзвучие с историята – чак до самия край на книгата, когато Магнус не само лишава брат си от короната, но и го затваря и го поставя под своя опека. Биелбу от своя страна е съществувало и е най-старото известно стопанство на рода Биелбу. Първият му собственик, доколкото се знае, е лагманът Магнус Минешолд от Йостерйотланд, който е получил стопанството по силата на брака си с Ингрид Юлва, наследница на бележития род на Сверкерите. Според „Хрониката на Ерик“ (ок. 1320-1335 г.), важен шведски исторически текст и най-старата оцеляла шведска хроника, там именно ок. 1210 г. е роден Биргер ярл. Още в началото на романа читателите срещат и църквата в Биелбу с нейната внушителна кула. Със своите 37,5 метра тя е сред най-високите в провинция Йостерйотланд. Едно от помещенията в кулата се нарича „стаята на кралица Юлва“, като самата кула е била използвана и за скривалище по време на размирици, а навярно и като сборен пункт за рода Биелбу.
„Дървото на Фолкунгите“ е една закъсняла, но важна среща на българския читател с голямата шведска литература. Повече от век след създаването на произведението то продължава да вълнува и да бъде четено с лекота и интерес. Любопитно е, че в центъра на популярната у нас романна серия на Ян Гиу „Рицарят тамплиер“ е също вплетена историята на Фолкунгите.
И още нещо любопитно – в годината, в която Хейденстам печели Нобеловата награда за литература, България (проф. Иван Шишманов) издига кандидатурата на Иван Вазов. По онова време романът „Под игото“ е преведен на десетки езици, включително и на шведски. Не се знае какви са щели да бъдат шансовете на Вазов за наградата, ако не са били вътрешните, български писателски вражди (на кръга „Мисъл“ с Вазов), които са накарали мисионерите на Нобеловия комитет да не подкрепят кандидатурата.

За автора

Вернер фон Хейденстам (1859-1940) печели Нобеловата награда за литература за 1916 г. като „виден представител на новата епоха в световната литература“. Аристократичната добавка към името си „фон“ писателят дължи на прадядо, който е бил кралски лекар и заради заслугите си към двора получава аристократична титла. Самият Вернер е бил надарен младеж, но заради това, че вероятно страда от дислексия, оценките му в престижното училище, което посещава, са лоши. Пътува в Близкия Изток и Европа, учи живопис, пише стихове. Дебютът му в литературата е именно с поезия – книгата „Поклонничество и години на странстване“, която поставя началото на нов етап в развитието на шведската поезия, насища я с повече ярки образи и красота. По-късно Хейденстам става член на Шведската академия. С критиката си към „обущарския реализъм“, както го нарича, и със знаковите си творби в поезията и прозата той задава стила на последното десетилетие на XIX век и се превръща във водещия представител на групата автори, които творят в този дух – сред тях са Селма Лагерльоф и поетът, критик и литературен историк Оскар Левертин. Заради богатството на исторически и национални теми в творбите му неслучайно Хейденстам е обявен за национален творец на Швеция – позиция, за която се конкурира само с Аугуст Стриндберг. Близки приятели в младостта си, през 1910 г. двамата стават главни действащи лица в най-ожесточения културен дебат в историята на шведската преса.

За преводача

Росица Цветанова е родена на 29. Х. 1985 г. във Варна. Завършва специалност „Скандинавистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, където сега преподава. В докторската си дисертация изследва влиянията между литературите на Швеция и Финландия от епохата на Реформацията до наши дни. Превежда художествена литература от фински, шведски, норвежки и датски. Сред авторите, които е претворила на български, са Софи Оксанен, Шел Вестьо, Ким Лайне, Йохана Синисало, Юхани Ахо, Мика Валтари, Том Егеланд, Ян Гиу, Курт Ауст, Лена Крун, Йон Айвиде Линдквист, Йосефине Клоугарт, Еми Итеранта, Роса Ликсом, Мария Пар и др. Носител е на наградата „Васа Ганчева“ за художествен превод от скандинавски езици.